Where the wild roses grow..

Неотдавна от блога ми съвсем самички се изтриха последните теми, които бях писала. Нямам идея защо. Стана ми много мъчно. Във всяко нещо, което бях писала тук, съм влагала нещо. Изчаках все пак известно време да се появят, мислех си, че може да има някакъв проблем и временно да са изчезнали само. Но те не се появиха наново, така че мисля, че след като вече е започнало да се променя, всичко тук трябва да се промени.

Винаги ме е било страх от всякакви промени. Но случат ли се веднъж, искам-не искам, аз ги приемам и се адаптирам към тях. Блога ми се промени. В последствие на това се чудех дали да не изтрия абсолютно всички досегашни теми, които съм писала с такава любов тук и да започна абсолютно отначало, но като започнах да го правя уж и гледах заглавията им, ме хвана жал. Е, все пак изтрих доста, останаха само 15. Такива, които са важни по някакъв начин, или такива, дето са ми сантиментални, дори и да са тъжни. Като се замисля, не че съм писала много весли неща тук, но щастието е еднакво за всички, а човек именно в нещастието си е уникален.

Не знам как ще изглежа от тук нататък блога ми, не знам какви неща ще пиша, но наистина искам това място да се е променило само външно и да продължава да значи толкова за мен, колкото досега и да бъде единственото място в нета, което да ме отразява точно която съм.

Всеки ден едно и също. Той ми иска ръката и аз се съгласявам, в края на краищата ще живея в прекрасна къща, украсена отвътре с бял сатен, а отвън с пауни на изумрудената поляна. Техните викове са единственото, което ми говори за теб. Когато изгрее слънцето, ще взема ръката му, ще казвам “да” и “не”, ще вървя с изправена стойка, докато обикалям от стая в стая.
И защо да не бъда щастлива? Ще бъда щастлива, непременно. Защото ти никога няма да се върнеш.
В деня, когато се омъжа, ще се разходя из стаите на безупречната къща, ала през нощта ще се измъкна от неговото легло и ще изляза боса на чистите килими долу, долу, през кухнята на градината.
В непрогледния мрак стъпалата ми ще усетят влажната пръст в ъгъла. Застана ли съвсем неподвижно в тъмнината, аслушам ли се напрегнато, ще доловя
сухото шумолене на умрели лози, пълзящи по стените на къщата
ще видя
бледи цветя, които проблясват зад затворените ми клепачи
няма какво друго да правя, освен да седя неподвижно.

Никога няма да забравя госпожата ми по литература от 10 до 12 клас *кака Здравче*. Беше толкова лъчезарна и същевременно странно мъдра. Почти всеки месец ни организираше по нещо вънуващо и готино. Още си пазя разни картички с индивидуалните послания, които отправяше за всеки.. толкова верни (чудя се сега какво ли би ми написала?) Редовно ни правеше някакви психологически и възпитателни тестчета.. За Коледа ни организираше забавления, с подаръци, номинации и тн. Абсолютно детски и готини неща, но странното е, че колкото и всички да се правехме по това време на големите каки и батковци S класи, тези неща супер много ни обединяваха и всички много се кефехме на идеите й.

Днес, докато пътувах за Петрич и се бях зазяпала през прозореца на автобуса, се сетих за един нейн въпросник и един отговор, който тогава дадох като част от него.. Отговор, който се връща точно в този период от живота ми. Не. Всъщност винаги е бил актуален.
Въпроса беше за най-големият ни страх. Помислих си колко панически се страхувам от паяци, змии, скрпиони, стоножки и други подобни същества. Но като минавах за 2-ри път през въпросите, задрасках тоя отговор. Замислих се и писах: “Когато разбера, че хората са това, което са”. Винаги съм виждала в хората много повече качества, отколкото всъщност притежават. На толкова хора имам сляпо доверие, само защото вярвам, че са това, което са в представите ми. А почти никога не са.

Това е, защото знам колко погрешно могат да изглеждат отстрани намеренията ни понякога. Правиш нещо и накрая то изглежда по съвсем различен начин. За това ме е страх от момента, в който наистина ще разбера, че хората са такива, каквито са; че намеренията им са точно такива, каквито изглеждат; че зад тях не се крие нищо скрито и красиво, каквото на мен ми се иска..

In my dreams I’ll always see you soar above the sky,
In my heart there will always be a place for you for all my life..
I’ll keep a part of you with me
And everywhere I am there you’ll be.

Ca†harsis , лоша си :Р Досега само гледах как хората си пишат 5-те си неща, и си мислех как, ако аз трябва да пиша, никога няма да измисля.. То и сега не знам, де. Ще ги измислям в процес на писане

1. Много обичам да спя, но мога да го правя само вечер :Р  Дори като малка, когато всеки ден следобяд майка ми ни слагаше с брат ми да спим, с часове съм лежала и съм се правила на заспала, защото е била в стаята при нас, но не съм успявала да мигна и минута.. Дълги часове само лежене, беше ужасно.. скучно Та така и до ден днешен. Друго незначително нещо, което можех да сложа в точка 2, за да си спестя мнооого мислене по нея, е че спя по корем Никога по гръб. И не спирам да се въртя вечерта, като се събудя, леглото ми е лудница

(Всеки спи по различен начин.)

2. Доста често, периодично се запалвам по нещо. Така бързо ми и минава. В компютъра за това, като доказателства, седят папки със снимки на нещата, по които съм била луда в даден период. Примерни папки: реклами на водка absolut, обувки, Ева Лонгория, Виктория Бекъм, Пацо от ББ3, сериала Клонинг (който доста отдавна мина), кимона, (пера от) пауни, Линда Еванджелиста, Burj al Arab, еделвайси, Монако, Снежанка (във версията на Hallmark), легла с балдахин, BMWz4, земята от космоса, сем. Simpsons и мн. други. До известна степен на тоя принцип съм и по отношение на други неща.

3. Постоянно пия нещо (неалкохолно). Не знам дали се дължи на това, че имам ниско кръвно или на нещо съвсем друго, но до мен винаги има нещо за пиене-не обичам безалкохолни, най-често това са натурални сокове, нектари, доматен сок (обожавам), а като съм навън, пия студен чай. Имало е случаи, в които си поръчвам 3, докато седя на 1 кафе. Кафе не пия, само за спорта. 3 в 1. Иначе изобщо не съм пристрастена, ако не съм пила никога няма да ми направи впечатление, и когато пия, изпивам най-много няколко глътки от него.

4. В курса си имам само 1 приятелка. С момичетата не се обичам много. Нито аз ги обичам, нито те мен. Предполагам, че ми личи и по начина, по който ги гледам, дори абсолютно несъзнателно-когато някой не ме кефи, не мога да го скрия. С момчетата обаче много се имам. С най-готините сме в най-добри отношения, бъзикаме се, помагаме си винаги, излизаме.. Не знам защо е така. Сигурно основите на това са тръгнали още от 1-4 клас, когато вместо на ластик с момичетата, играех на мани с момчетата. Веднъж и Windy беше писала, че се разбира повече с момчета.

5.  http://www.vbox7.com/play:61b9448c Най-красивата жена!

еско, Windy, да ви видим и вас сега :Р

Снощи сънувах сън с един човек от не толкова близкото, в сравнение с многото неща, които ми се случиха от тогава, минало.. Сънувах сън как Ханк трябваше да го затворят в затвора, не помня за какво, и аз толкова не исках да го оставям, че излъгах властите, че съм му майка, за да мога да вляза с него в затвора и да мога да бъда с него. Затвора беше в Слънчев бряг и помня, че всеки обяд ни караха на някакво място, което минаваше точно през главната улица на курорта. Бяхме оковани във вериги и докато минавахме, гледахме веселата почиваща тълпа, нали се сещате. Но дори и това не беше достатъчно да се откажа от това да остана с Ханк, на каквито и мъчения да бях подложена, дори и поставяйки пред очите ми най-големия контраст с всички тях, както беше в случая.

Много странен сън беше. Надявам се Ханк да знае, че много държа на него и да не се държи така, сякаш е обратното.

Erykah Badu & The roots - You got me. You got me.

Преди малко исках да намеря текста на Rachel Starr-Till there was you, и пиша в google само заглавието естествено, като чакам както винаги, на магия да ми се появи точно това, което търся. Kликнах върху една страница, kъдето нямаше изпълнител, като очаквах да е тази песен, която търсех аз. И попаднах на следното сладко нещо. Enjoy! Пускам и превод

There were bells on the hill
But I never heard them ringing,
No, I never heard them at all
Till there was you.

There were birds in the sky
But I never saw them winging
No, I never saw them at all
Till there was you.

And there was music,
And there were wonderful roses,
They tell me,
In sweet fragrant meadows of dawn, and dew.

There was love all around
But I never heard it singing
No, I never heard it at all
Till there was you!

И имаше камбани на хълма,
Но никога не ги бях чувала да звънят..
Не, наистина никога не ги бях чувала,
Докато не се появи ти..

И имаше птици в небето,
Но никога не ги бях виждала да летят..
Не, наистина никога не ги бях виждала,
Докато не се появи ти..
  
И имаше музика,
И имаше прекрасни рози,
те казваха,
в мили уханни ливади на зората и росата..

И имаше любов навсякъде наоколо,
Но никога не бях чувала сладкия й глас.
Не, наистина никога го не бях чувала..
Докато не се появи ти!

Е, не е както Валери Петров е превел Шекспир, но един е Велери Петров..

Освен, че сериала е велик, днес открих в него една велика песен.

И се върнах една година назад: AIR-All I need; Kelli Ali-Sunlight in the rain; Mylo-Need you tonite..

Иде ми да ревна ..

Обожавам дъжда. Не знам дали има по-пречистващо нещо от него. Или поне за мен няма.

По каква логика, за Бога, се сети да ми се обади след половин година? Защо чак сега, защо след като толкова го изстрадах? И той го знаеше, знаеше какво ми е, и пак ми се мяркаше всяка седмица с различна, без да му пука. Събуждала съм се полужива от любов и болка по него, чудела съм се как може така да ти липсва човек, който е жив.. Мислех, че само да свирне и веднага ще дотичам при него, и от това ще съм най-щастливата.. Но в крайна сметка осъзнах, че толкова време страдания по някой, който се държи така с теб и който през цялото време осъзнава какво ти причинява, не могат да се затрият така лесно. В момента, в който затворих телефона, разбрах, че дори и да го бъде, никога няма да бъде такова, каквото в спомените ми.. такова, каквото трябва и за каквото съм мечтала толкова време.. Вече ще е омърсено. И това го осъзнах само в един-единствен миг “..Но всичко свърши там, където свърши, нали?.” Всичко свършва там, където свърши.

Надеждата умира последна.. Ако преди това не я убие истината (просветлението)..